Островите Галапагос – от Дарвин до 2026 г.

На 08.04.26 г. в 7.15 ч. бях наредена пред гишетата с безкрайните проверки на летището в гр. Гуякил – Еквадор с полет за Галапагоските острови – живата лаборатория на света. Биопродукти, семена, домашни любимци са като да внесеш оръжие. Декларираш, доказваш и плащаш. Най-после в 10.00 ч. излетях. Да забравим бюрокрацията и смело напред! Любител съм на природата, но зная че летя към нещо необикновено и различно. На 1000 мили от бреговете на Еквадор се намира втората по големина в света природо охранителна зона след Големия бариерен риф на Австралия. Галапагоските острови са обявени от ЮНЕСКО за ,,територия на световното наследство“ от 1978 г. Правителството на Еквадор обявява архипелага за национален парк или резерват през 1959 г. До тази година островите са били дом на каторжници, пирати и изследователски експедиции. Разбира се най-популярната експедиция в миналото е на военноморския Бигъл с капитан Робърт Фицрой и естествоизпитателя Чарлс Дарвин, престоял 3 седмици на островите. Островите са открити през 1535г.

Галапагоските острови са архипелаг от 13 големи, 6 по-малки и 107 скални образования. Появата на първите датира от 4 или 5 милиона години, в резултата на вулканична дейност. Част са от големия Тихоокеански огнен пръстен. Тук са съсредоточени три четвърти от активните вулкани в света. Прекалено млади на възраст и достатъчно отдалечени от бреговете на Южна Америка. Природата е създала свят почти недокоснат от човешко влияние. Продължителната изолация е позволила растенията и животните да се развиват по свой собствен път. Повече от 80% от сухоземните птици, голяма част от влечугите и много от растенията са ендемични – те не се срещат никъде другаде на Земята. Достатъчни са последните 500 г., макар и рядко човешко вмешателство, които оставят своя отпечатък върху екологията.

Още малко и полетът от час и четиридесет минути е към своя край. Едно, че нямам търпение, но времето е точно изчислено до минути. В главата ми се въртят големите костенурки и почти не обърнах внимание на тук-там турбуленциите по въздушното трасе. Самолетът заходи към летището на остров Балтра. От монитора видях очертанията на малкия остров. Докато се чудех кои сгради представляват летището, самолетът рязко се вдигна, зави в обратна посока и отново над водна повърхност. След няколко минути съобщиха, че не може да кацнем и се връщаме към континента. Отново попаднахме на неприятна турбуленция. Вече бях притеснена. Хаотичните вихри на въздуха, които ни разтърсиха бях срещала на много други полети, но никога не са ме връщали малко преди кацане. Реших, че имаме сериозна повреда. За части от секундата допуснах разпадане. Обърнах се към сестра ми и казах: „Нали знаеш, че те обичам!“ В това време отново последва съобщение. Трафик контрола на летище Балтра не отчита системата за кацане на нашия самолет и ни връща обратно. Това не ми беше много ясно, но го приех като по-добро извинение пред голяма авария. Въздушните течения, пътниците и аз се укротихме. В главата ми светна следващата червена точка. Ще успея ли да видя величествените земни костенурки, символ на Галапагоските острови? Зная, че времето е точно изчислено за всеки остров в програмата по часове. Избих от главата си негативните мисли и се оставих на времето и късмета. Малката ни група се смъкнахме омърлушени на летището на континента. Едвам крепях искрата на надеждата. Попитах водачката дали можем да сменим дните на програмата по островите. Знаех отговора, но това също беше част от надеждата. Другото беше да се моля. С нокти и зъби се борех за спокойствие. Без много проверки и доста експедитивно отново се качихме на самолета. Не помня полета, но помня как кацнахме на остров Балтра, как се изстреляхме към отдалечена сграда за последни проверки и заплащане на $220 за туристическа такса при влизане в световния биорезерват.

Местния гид ръкомахаше и разказваше как ни е очаквал на обяд, но видял обратния заход на самолета и се прибрал на сянка. Дали беше късмет, дали беше вярата, все едно…  Вярвам, че нещата ми се подреждат, макар понякога и много трудно. При последните лъчи на слънцето преминахме с корабче към бреговете на остров Санта Круз, който щеше да бъде наш дом през следващите дни. Тунелите от лава, които бяха в програмата не ме вълнуваха. Вече бях в малко бусче и пътувайки в сочна зеленина се оглеждах за гигантските костенурки. Когато видях първата високо се провикнах към гида да спре автобуса. Той се засмя и каза да бъда търпелива. То днес търпението беше мотото. И всяко такова се възнаграждава. Автобусът спря. Без покана се измъкнахме в зеленина, влага и огромни, бавно пълзящи, дружелюбни костенурки. Първите снимки са обагрени в червено от залязващото слънце. Това е заслужен подарък. Има задължителна двуметрова граница с животните. Не може и сантиметър да скъсиш разстоянието. Рестрикциите влизат след 1959г. и добре, че е така. До тогава местното население ги е ползвало за храна. При тегло 250 кг, дължина между метър до два, абсолютно беззащитни срещу човека, са били лесна плячка. Изчислено е, че са избити 250 000. Днес са над 6000. Били са 15 вида, от които са оцелели 13. На различните острови имат различни форми. Например, там където храната или растителността е висока, костенурките имат дълги шии с хлътнала извивка на корубата, която позволява изтеглянето и напред и нависоко. Там където растителността е ниска, корубата е куполовидна без тази хлътнала извивка или е почти равна над главата и шията. Този факт прави впечатление на Дарвин и по късно той акцентира върху естествения подбор. На фона на настъпващата вечер в този луд, прекрасен ден се наслаждавах на групите по десетина огромни, полегнали на границата вода – суша в нещо като кални езерца. Наоколо тучна зеленина. Дали им пречехме с нашата закъсняла визита, макар да бяхме много внимателни. Чудех се кога са пристигнали на островите? Науката казва, че континенталните гигантски костенурки изчезват в края на последната ледникова епоха или преди 11 000 години. В справочниците пише, че няколко континентални гигантски костенурки са прекосили океана и са акостирали по островите Галапагос преди няколко милиона години. Да, ама не точно! Земните костенурки не плуват! Те могат да се носят от течението. Дългата шия е над водата, но тогава била ли е толкова дълга? Могат дълго време без вода и храна, но колко дълго ги е влачило течението? И как толкова изтощени всички са се докопали по Галапагоските брегове? Те май са имали късмет като нас, които все пак кацнахме. Как пък се е случило в групата да има мъжки и женски видове? Гобекли тепе е на 12 000 години и е строено от разумен човек. Непрекъснато излизат факти, които връщат лентата назад повече от 10, 15, 20 хиляди години. Официалната наука мълчи. Ако знаехме всичко, животът нямаше да е токова интересен!

Да послушам какво говори гида: Костенурките снасят яйцата в гнезда доста дълбоко в земята, на един км от океана. Четири месеца зреят. В това време са лесна плячка на плъхове и лисици, привнесени на островите от пирати. Най-често оцеляват 2, 3 яйца, като максимума е 16. Яйцата са с твърди черупки и бебетата я пробиват за 4 дни. Малките могат да изкарат до месец под земята. Мъжките са по-големи от женските, корубата е с ясно изразен релеф, коремната част е с вдлъбната форма и опашките са повече издължени. Женските са с по-изгладен релеф и равна основа в гръдната част на корубата. И двата пола тихо и спокойно живеят до 160 години. Ако ние хората, живеехме така, дали щяхме да доживеем техните години… 

Късно вечерта се отправихме към хотела, който беше в центъра на най-населения град Пуерто Айора не само на остров Санта Круз, но в целия архипелаг. Има още три обитаеми острови с общо население над 30 000 души. Народността не е определена, защото е микс от наследници на каторжници, пирати, континентални наследници на инките и интелектуалци от цял свят. Леко мургави, присвити очи, усмихнати и обичащи костенурки, игуани, чинки, синьокрак рибояд, корморани, галапагоски пингвини, морски лъвове и какво ли още не. Пазят природата, от която иде основният им приход. Преди Ковида 300 000 посещения годишно. В днешно време 150 000. Дневната такса е $220, освен тази на влизане.

Имат три факултета за: Инженерен риболов, морска екология и информатика. Повечето обучение е онлайн. Младите учат и на континента, като 80 – 90% се връщат. Ценни са парите и на организации от цял свят, които се влагат с цел запазване на световната флора и фауна. Месечната заплата започва от $870 и нагоре. Риболовната им зона започва на 100 мили от бреговете или 160 км. По време на Ковида 100 танкера на Китай влизат в риболовното пространство на Галапагос. Международната общност ги спира. Съвсем скоро Тръмп е гръмнал танкер на 170 мили от брега, само защото е отивал към Китай. Луда работа.

На 09 април рано сутринта, със закуска в пакет, с малко автобусче се насочихме към пристанището. С малко корабче порихме вълните на Тихи океан в продължение на три часа, за да стигнем най-големия остров на архипелага – Изабела. Създаден е от сливането на шест вулкана, пет от които са все още активни. Това е една от най-вулканично активните зони в света. Все още почти диво, излъчващо тихо очарование. Населяват го само 1500 души. Наченки на туризъм. Навсякъде лежат мързеливи и крадливи морски лъвове. Може би понякога стъпвам по пътеки, по които е вървял и Дарвин, който е отчитал разликите в един и същи вид по различните острови. Дарвиновите чинки са 15 подвида птици с различни форми на човките според храната на различните острови. Едните чупят твърди семена, другите се хранят с кактуси а трети ловят насекоми. Тук допълних знанията си за костенурките. Забелязах как биолози ровят по повърхността на земята и вървят в редички. В ръцете си държаха нещо като металотърсач, като най-отдалечената част на дръжката беше нещо като метла-копачка. Сега разбрах, че така се търсят яйцата от гнездата на земните костенурки. Всяко намерено отива в инкубатор. Температурата, която се поддържа определя пола на бъдещото поколение. При 28, 29 градуса се оформя мъжки индивид. При 29,5 се оформя женски. Предполагам ги развиват по равно. Малките са в безопасност след 10-та година. Тогава ги пускат в естествената им среда. В миналото са нямали врагове, но днес имат, затова защитата им е от огромно значение. След 20, 25 години могат да се възпроизвеждат. Натъкахме се на двойка в копулация. На фона на металоподобни звуци и на сянка се позадържахме. Гидът обясни, че актът продължава три часа. Вметнах, че при лъвовете е 3 секунди, засмяхме се и отлепихме. Като зъболекар отбелязвам, че костенурките нямат зъби. Имат удебелен кератин.

След обяд бяхме на шнорхелинг в кокетно, изумрудено зелено заливче. По каменните блокове на брега достолепно се разхождаше синьокракия рибояд. Не бях виждала от небесно до турско синьо последна трета на краката на птица приличаща на варненските гларуси. Особено наситена синя окраска на ципата между пръстите. Зашеметяващ любовен танц с вдигнат крак. Колкото синьото е по ярко, толкова по лесно намираш брачен партньор.

Среща с морски костенурки от първо лице

Риба бол, топлина в излишък, това е птичи живот! Носех си мое оборудваме от маска, шнорхел. Не спазих указанията, като не си сложих нито жилетка, нито по затворен бански костюм. В момента когато гидът ми правеше забележка, аз вече плувах във водата. Шашнах се от морските костенурки и морски игуани плуващи на спокойствие. Не знаех, че има морска игуана. И двата вида имат по дълги опашки, най-вероятно по добре балансират във водата. Хиляди цветни риби наляво и надясно. Скатове, акули… Почти без корали, но достатъчно заинтригуващо. Океанска феерия на хармонията! Бях чела за галапагоски пингвини и ги търсех. Единствени са на екватора. Виждала съм ги на съвсем други ширини. Влязох първа във водата и излязох последна. Разбира се скъпо платих за това. Освен забележките на гида, голият ми гръб се подпали от изгарянето, което не съм усетила във водата. Нали все се оглеждах за пингвини, легнала хоризонтално с глава във водата. Следващите дни стоях изправена като дъска, а мехурите се пукаха един след друг.

Следващия ден беше посветен на остров Бартоломе. Малък, необитаем и от любимите на туристите. На 2.5 часа от Санта Круз с бързо корабче. По пътя делфини, стада от риби, акули и топлина. Островът е част от угаснал вулкан и е само на 20, 30 хиляди години. Задачата е да се изкачи денивелация от 170 м. за 1.5 ч. През лавови полета с грандиозни пирамидални върхове, по тясна пътека, с усещане за повече от четиридесет градуса заради влагата и с усещането, че такава е била нашата Земя в своята зора. Вървим бавно в тишина, всеки пази силите. На всеки 40-50 м височина има наблюдателни площади, ситуирани като допълнително разширение на пътеката. Точно тук се осъществява разминаването с други групи туристи. Сега разбрах, защо до секунди следят разписанията. Редът и дисциплината са форма на успеха. От тези площадки под различен ъгъл гледахме панорамите в заливите на архипелага. Всеки покорен връх е индивидуална победа на духа. Наградата е гледката. Различни водни полета от синьо до зелено, заобиколени от белите ивици на вълните, тук там разсечени от бившата лава в минали моменти когато е срещала океана. Грандиозно! На връщане видях зората на първите растителни видове на Бартоломе. Това са черни кактусчета и мъх. Започва колонизация от една трева наречена текилия, лесно я запомних от текила, то и Мексико не е далеч. Разстлана като нашите ,,бабини зъби“ и всички разклонения покрити с гъсти бели власинки за запазване на влагата. Природата е велика!

Надолу се слиза лесно и се справих за кратко време. Седнала на камъните на брега до огромните червени раци се наслаждавах на гледката, която ме изпълваше с удивление, благодарност и смирение. Имаше още време групата да слезе и в точен час пристигаше нашето корабче за отвеждане. Краката ми бяха във водата, всяко погалване от вълните беше благодат. Реейки поглед във водата го видях… да, долу плуваше пингвин. Нямах време да му помахам, но го видях! Късмета намира само търсещите! В такива моменти приемам благословията на съществуването!

След пищен обяд на корабчето се отправихме към залива Съливан. Бели плажове, идеален шнорхелинг, пешеходни пътеки из вулканичния терен на острова със случайни срещи от сухоземни до водни същества. Дойде време да се прибираме. На корабчето при качване всички сандали се оставяха в общ кош. Движехме се боси. При слизане всеки си намира обувките. И така преди да слезем започнахме да се приготвяме. Сестра ми си взе сандалите, обу ги и направи няколко изказвания: Или сандалите хубаво са се изпекли или нещо е станало с краката ми. Обърна се към мен и учтиво ме попита дали моите са ми удобни. Отбелязвам, че без да знаем сме ги купили по едно и също време от Декатлон и са еднакъв модел. Огледах тези на краката ми ,но си бяха моите. Тогава се обади кардиоложката и отбеляза, че трета жена има същите сандали и да провери и тя. Русокосата, малко отнесена дама огледа сандалите на краката си и каза, че когато ги е вземала, видяла как сандалите и изглеждали подмладени. Голям смях падна. Обожавам да се смея! Подканих на трито еднакви чифта сандали да се вържат различни цветове конци, за да няма увличане по-запазените чифтове.

Игуани и пало санто

Отново е утро, отново се носим по вълните към остров Северен Сиймор. Островът ни посреща със своите червеникави почви, ниски гори покрити с кактуси и ароматните пало санто дървета. За ароматни пръчици се използват само падналите мъртви дървета, които са отлежали с години. Вървим по нещо като еко пътека, съвсем тясна, за да не пречим на земните игуани, които щъкат навсякъде. Голямо изобилие на от кафяво до сивозеленикаво оцветени добродушни, достигащи 1.5 м. дължина. Аз не се страхувам, те също. Разказвам на групата за една колежка, д-р Д. Христова, която отглеждаше игуана като домашен любимец. На един научен конгрес в Бургас я беше взела със себе си, защото нямало кой да я храни с глухарчета. При недостиг на стаи във всички хотели в града на липите, моята приятелка спа сама в стая в хотел „България“, защото никой не искаше да спи насаме с игуаната. След година някой открадна любимеца и от чакалнята на зъболекарския и кабинет. Истински игуански истории…

На Сиймор най-голямо внимание отделих на величествените фрегати – птица, която виждах за първи път. Малко по голяма от нашите чайки. Перата са черни, лъскави със синкави проблясъци. Под черния клюн на мъжката има нещо като ален петльов гребен или мехче с дължина 10, 15 см. В любовния период мъжката раздува мехчето  и то придобива формата на сърце с височина към гърдите надолу 30 см. Клюнът, черен и добре оформен застава точно в чупката на алено червено сърце. Това въздушно сърце се вижда от далеч, размерите са 30/30 см. Тогава идва женската, която няма украса. Мъжкия започва да танцува около нея.  Ако тя  отговори, всичко е наред и ще правят любов. Ако не отговори, той е тъжен. Заедно отглеждат малките до 6 месеца. На острова няма вода. Фрегатите си набавят вода от суровата риба, с която се хранят. Имат жлези за отделянето на солта.

Светът е безкрайно интересен, а ние хората си мислим, че всичко знаем и всичко сме видели. Колкото повече видя и зная, разбирам колко малко зная. Прашинка във вечността, а претенциите ни са като за безсмъртни. Животът ми днес е тук на остров Северен Сиймор, сред фрегати и игуани, даже не и в България. Когато се запознавам с другите светове, повече опознавам себе си. Радвам се на фрегатите или по точно се радвам на формите на живота. Удивлението е награда за любопитството. Както един приятел ми подсказа, надявам се да събера пътеписите си под мотото ,,Доброто любопитство“. Получи се естествен завършек. Мога да разказвам още, но и това е достатъчно ако съм запалила вашето любопитство.

Д-р Нева Читалова